Без заглавие// Untitled

  Стоя в ъгъла на стаята, свита на кълбо, прехапала устни и играейки си с падналия от кока кичур коса, от нерви... Стоя там, взирам се в блестящите-привличащи снимки на модни икони в единия прозорец на Интернет, в другия, изискванията за кандидатстване в Университети. Докато гледам това с опиянение, ясно мога да чуя манипулативните, отчаяни опити на родителите ми да ме разубедят да следвам мечтата си. Да уча модна журналистика, дори като пиша това ме побиват тръпки, единственото, което чувам е силния пулс в главата си. Хилядите мисли, които се сменят за части от секундата. В една секунда си мисля "Да, мога да го направя. Ще се справя, АЗ МОГА". А в следваща се заслушвам в родилите си и се замислям, че винаги има едно "Ако". Какво ще стане, ако не успея, какво ще направя с живота си, ако се проваля?! Не съм от хората, които имат план Б, не мога да планирам какво ще правя при евентуален неуспех, поради простата причина, че не мога да си представя да се откажа или проваля.

Единственото, в което съм добра. Не мога, отказвам да го приема. Бунтувам се... Но срещу кого? Срещу самата себе си, мислите от единия и другия край на мозъка ми.
Не, не мога да се откажа. Заради онези дни, в които единственото, което чакам е да се прибера и да се заровя в модни блогове, колекции на дизайнери, безкрайните страници на Vogue. Няма да се откажа, заради онази страст в мен, която не може да бъде загасена. Заради нея продължавам, давам всичко, рискувам, правя всичко по силите си. А на всичко останало казвам: Майната му! Каквото иска да става! 

I'm standing in the corner of the room, sitting crouching, biting my lips, dreading from nerves. Staring in the brightly-eye-cathing pictures of models and fashion icons, opened in the one tab of the Internet window, on the other the

requirements for enrolment in Fashion Universities. While doing this, I can clearly hear my father's voice, I can feel the scariness in his voice trying to manipulate me, to convince me that it is not worth studding Fashion Journalism. That I will end up with no job and no future. After I while even I start questioning myself is this the right decision, is this the best I can do. I never had plan B, I never settled for the second option. But in a moment I start asking the "what if" questions. What if my plan doesn't work, what if I don't become a journalist or editor, what if they don't even accept me in a college. No, I should stop thing about that. 

I will try, I will do it for that passion inside me, that keeps me smiling, that can't be extinguished with a couple of provocative talks. I will do it for those days when the only thing I can think of is going back home and start searching about designers, editors, bloggers, models. All that industry... With the never dying hope to become part of it.