imagination > knowledge ?? // въображение > знания ??

Дзъррр- дзър-дръз!
 Чу се звънецът отбелязващ края на  голямо междучасието. Дори и в добре звукоизолираната дирекция нямаше как не разбереш, че началото на часа настъпва. Дори там, успяваш да усетиш наставащия смут и разочарование изписани по лицата на учители и ученици. Надигнах се леко от стола, за да погледна към 20-инчовото табло, на което се виждаше отражението от всяка една камера в училището. Загледах се в тях и за секунди се върнах 20 години назад. Нямах време да наблюдавам с часове, Директорът скоро щеше да

пристигне и нямаше да бъде много доволен от факта, че наблюдавам с такъв интерес учениците. Насочих погледа си към една от тях, на която се виждаха само двама ученици. Единият от тях държеше огромен учебник в лявата си ръка, а в дясната ясно си личаха десетките листове с ръчно написани записки. Станах от стола, за да се приближа до таблото, беше облечен с бяла тениска,

която ясно очертаваше добре-заформилото се бирено коремче на един 16-годишен юноша, носещ черни панталони с прилежно изгладен ръб, в който беше загащил тениската и огромно яке пригодено за разходки в планината. В него дори той, въпреки немалките си размери, успяваше да се изгуби, е, или поне да стане по-малко забележим. За да ви учудя недовършвайки типичния вид на един прилежен ученик, ще кажа, че носеше официални лачени обувки със зебров принт, които ясно се открояваха от цялост му вид.

Притеснението беше изписано в очите му, от намачканите листа, който държеше до нервната му походка, бях сигурна, че им предстой някое контролно.
 До него стоеше момиче, очевидно се познаваха, тъй като той направи да опит да й каже нещо, но тя не отреагира, въпреки напиращото му желание да общува с нея. Беше със слушалки в ушите, които тъкмо сваляше и книга в другата ръка, носеше тъмно-сини дънки, които си личеше, че лично беше скъсала на  едното коляно, което съм сигурна, че е направила, за да избегне типичния им вид, който иначе се виждаше на всяка втора крачка, черни боти от естествена кожа, огромен шал с абстрактни мотиви по него, леко развлечен потник с тънки презрамки, който беше прибрала в дънките си и огромна жилетка, на която беше подвила ръкавите. Косата си беше вързала небрежно на кок, оставяйки левият й кичур да падне на лицето. Ако тя не беше направила крачка назад, за да се опита да прибере падналия си кичур, щяха да се сблъскат на вратата.
 В този момент разбрах колко различни бяха те един от друг. Тя, очевидно заинтересована от рисуване,

литература, фотография, което си личеше не само по външния й вид, а също и от папката, която изпуснах да ви спомена още в началото. По външната й страна бяха залепени една върху други снимки, на част, от който можеш да позная и самата нея. Отвори я и прибра вътре книгата, която държеше. Те затвориха вратата и влязоха в час.
 На излизане от дирекцията, по някаква огромна случайност на входа на училището отново видях тези младежи. Момчето, което вече подробно ви описах се опитваше да заговори момичето, попита я за контролното, как се е справила, кое й е било най-трудно... Отчаяно се опитваше да намери някаква обща тема за разговор с нея, но това бе трудно, заради твърде ограниченият му кръгозор на познания и интереси. Това, което го вълнуваше него бяха уроците, само и единствено те, искаше да знае всичко перфектно, до последния детайл в урока. Така, преди всяко контролно той се превръщаше в енциклопедия. Тя, в отговор на многобройните напиращи въпроси отвърна, че почти не бе учила, но повечето неща ги бе чувала в часовете или чела за тях. По думите си личеше явната й незаитересованост. Тогава аз ги подминах още по-замислена, отколкото бях дори и в дирекцията за явните различия между тях. Замислих се, какво ще да се случи след години с това момиче, дали  ще да продължи да изразява себе си, или ще да бъде смазана като стар фотоапарат от лавина. А също и за това, момче нейн абсолютен антипод. Но дали за дълго? Дали няма да се наложи на това момиче да се превърне пълно негово копие заради притискащите я обстоятелства.

Исках да не случи това с нея, това което се случи и с мен самата. За това отидох до нея, потупах я по рамото и й прошепнах"Успех!". Сигурно се чудеше каква е тази луда жена или още повече за какво й пожелава късмет, защо?! Нямаше смисъл да й обяснявам просто трябваше да го направя.
 Обърнах се назад и се усмихнах още веднъж. 

Ring-Ring!
That was the bell marking the end of the lunch break. Even in the cabinet of the Director I could notice the dismay and confusion that was lead in student’s eyes. I stand up from the chair so that I could see more clearly the 20-inch control board of all cameras in the school. After a few seconds I had already travelled 20 years back.

In of them there were two teenagers left in the corridor. One of them was a boy caring in his hands pieces of paper hand-written from the bottom to top. He looked at them with a worry all over his face and asked the girl next to him a question, that sadly, I couldn’t hear. He was dressed with trousers ironed diligently. A  v-necked black T-shirt that was cornered in his trousers, a mountain jacket. And the most surprising for me in his outfit were the shoes, patent leather with zebra print. He tried to start a conversation with the girl next to him. She had a book in her left hand, and earphones in the other. She put them in the big portfolio that was covered all over with photographers. I could barley see them, but I bet there wеre her own photo in one of them. She looked magnificent, dresses with  black leather ankle boots,  dark skinny jeans, which were ripped in the knees by herself,  for sure, she had done it,because of the fear that someone else could have like hers. She had that anxiety of looking mainstream. Like every artist. She had a vest that I saw vaguely from the camera. But the accent was on her knitted cardigan. It was enormous and covered all her body, almost still the end of her hips. And not to forget the scarf she was wearing, a big dark-red one with abstract motives.

Her hair was in bun. That hairstyle looked so good on her, all features were visible. Only a bunch of her had felt on her face. 
 She set foot in the intention to enter the room, but made a step back because that bunch of hair was on her eyes. In that same moment, the boy wanted to go in, too. They were going to cannon with each other. I thought about it for a second, they were not  only going to do it physically, but two worlds were going to do it, too. Two different worlds were about to encounter. But they didn't thoung for it so long and just closed the door and got in. 
 When I left the cabinet of the Director, surprisingly I ran into those same teenagers again. They were leaving school. The boy desperately wanted to make a conversation with her. For less than 30 seconds, he had already asked her a couple of questions. How well did she managed to answer the  questions in the exam, which were the most difficult, how many hours had spent for studying. I was unable to remember all of them. Obviously, she had the same problem, too. She looked and him and say "I haven't studied for that exam. I'm not interested in Geography, but I knew some of the answers, because I have read about them in books". She smiled and stared walking really fast. 
 After that I left, too, wondering what will happen with that girl after years. Is she going to continue to be so different, rebel against all the things that surround her. Will she become a photographer, what I guess her dream was. What will happen with her in 10-years time. Is she going to be scrubbed like a camera from tank? Now, she was a full antipodes of the boy, but is she going to be that same person after a few years. I didn't want to happen the same thing that occurred with me, so I just went to her and say "Good luck!". I'm sure she thinks I'm crazy, but I don't care. I just had to do it. I felt it was my obligation. I didn't want to explain her why I did, I just had to do it. I looked back and smiled at her.